Да видя
В утрините мои снежно тихи,
когато само булевардите шумят
и вятърът в косите ми игрив е,
доизкачвам бавно моя скат.
Още малко. Върхът е близо
/връх ли има този свят?/.
Не го виждам. Но го мисля.
Нали край има всеки необят.
Не се обръщам. И не искам.
На път ли си, не взирай се назад.
Там са тъжните ни истини
за мечтани, но измислени крила.
Без тях се мъчително издигам,
нагоре крача, препъвам се, пълзя -
веднъж поне искам аз да видя
как птиците живеят без земя!
В утрините мои пристъпвам тихо
към булевардите, които ми шумят
и без да искам аз ги вдишвам,
а ескалатори ме поемат пак ...
© Валентин Василев All rights reserved.
