Дали ще повярваш в любовта ми? 

Дали ще чуеш моят вик и нараненото сърце?
Дали когато вечерта настъпи, 

ще се вгледаш в моето лице???

Дали тогава ти ще видиш 

очите, пълни със сълзи, 

дали поне за миг ще се докоснеш 

 до душа, която толкова силно кърви?

Дали ще мога да отмия

пясъка в очите разпилен, 

че сляпа съм от него... 

и не мога да погледна другия – до мен?

Дали ще мога да изтръгна 

спомена за теб и любовта – 

че да мога като птиче волно 

в живота аз да полетя!

Защо, съдба, защо наказа ме така?
Защо не чакам изгрева, а все нощта, 

защо тогава Ти не ни събра?

Ти, моя голяма несподелена любов – 

вечно ще те чакам, ще те търся, ще те има -

макар и в друго време, в друг живот – 

така ще бъде, защото си НЕЗАМЕНИМА!