Дано
Защо не завилнеят летни бури,
гръмовно да разтърсят този свят?
Дори небето да се прекатури,
в блажено неведение си спят
душите ви. Отдавна загрубели,
на тленната обвивка те са в плен.
Дребнавостта в човешките ви цели,
нима затуй е пътят отреден?
Продавате се, паничка леща,
на егото сте роби, всички щом,
в очите на сирачето отсреща,
оглежда се разкошния ви дом.
Небрежно ви оглеждам и нечута,
по стъпките на вятър скитам пак.
Под гримове, костюми и бижута,
сами сте си най-страшният си враг.
Заспите ли – преситени, пияни,
дано, си мисля, ако има там,
в душата ви човечност, нека стане,
вън чакам я. Небето да ѝ дам.
И не защото аз не съм грешила,
но нямам животинската ви стръв.
Дано да ви събудя имам сила,
последна съм. За полета ви пръв.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
