Дано не е последната ти смърт...
От тази резистентност към очите ти
понякога ми иде да крещя...
Очакваш ли да има победители,
където не е имало война?
А болката ми беше опиат,
чрез който да маскирам, че живея.
Чертаеше контурите на свят
със форма на възвишена идея.
Оголена зад своите стени,
което май е всъщност безпредметно,
усещах защитена, че боли.
Усещах... Само тебе не усещах.
И нощите ми бяха послепис
на дните ми, осъмвали без вяра.
Изтънчено мъчение... на бис.
Не знаех докога ще се повтарям.
Не знаех докога ще се клонирам
след всяка моя малка нощна смърт.
Едва ли има повод за умиране,
когато съм еднаква всеки път.
Но някъде във цялата верига
на болното ми старо ДНК
матрицата погрешно откопира
„привързаност” във глътка свобода.
И мозъкът, зациклил на „разпятие”,
излезе от порочното „преди”.
Потънала в спасителна апатия,
не мога да си спомня как боли.
Не мога и не искам да съчувствам,
когато си еднакъв всеки път.
Разтварям си сърцето и те пускам.
Дано не е последната ти смърт.
© Надежда Тодорова All rights reserved.
