Дано спаси и себе си, и мене...
Тресавището в кърпа ми е вързано,
но знам поне – все някак се излиза.
Изпотроших си стомните от бързане...
Така и не облече бяла риза,
за мен денят. Водата – недонесена,
шептеше тихо, тихо, че е жива...
Но кой да чуе? Пролет, или есен е,
е все едно. Тъгата ми отива.
И не онази тъй дълбоко скритата,
сред влачещите тинята подмоли.
Запъвам се с рогата и копитата
и търся да се хвана. За какво ли?
В такива нощи давя се и в плитките,
тресавища. За дребни, до колене...
И чакам вятър – дръпнал ме за плитките...
Дано спаси и себе си, и мене...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
