Дарба
Аз видях в очите ти надежда,
когато чудото се случи в онзи миг.
Челото щом видях те да навеждаш,
скривайки със длани своя лик.
Наместо да извърна се с досада,
да продължа и да изтрия спомена си блед –
не го направих за едничката наслада,
да си докажа, че сърцето мое не е лед.
Отскубнах се от шарените дрехи,
от схватката на суетата и бита суров.
Наведох се към теб, към теб поех и
сякаш мисълта ме носеше към свят красив и нов.
Погледнах нежно влажните ти мигли,
дланта ти сведох, между двете си я приютих.
Нужда не видях от думи любопитни –
в прегръдка силна духа ти в своя аз обгърнах, и усетих стана той по-тих.
Кога часовникът стрелките си обърна,
кога планетата ни спря да де върти...
Човешката ръка нима света погълна?
Частичка мъничка от рая наместо в душата си да посади.
Не зная колко гроба се копаят след войната,
не зная и от глад и мъка колко падат всеки ден.
Аз днес усетих в шепите си красотата
и зная как да я разпръсквам щедро всеки ден!
© Петя Маркова All rights reserved.
