Де да можех...
Защо не мога да съм като риба,
да плувам и да дишам със хриле,
до дъното студено, но красиво,
в карибско синьото му небитие.
Да можех да преследвам „скришом” кораби,
да чувам всеки ден моряшки писъци,
да видя на света аз всички острови
и на всеки да придам по капка смисъл.
Да можех да съм бърз като пъстърва,
да можех да не мога да потъна,
дори да съм ранен и паднал кървав,
да шепна името ти... с нежни думи.
Но как тогава аз ще те прегърна?
Аз искам по-добре да бъда себе си,
и облика човешки да си върна,
лицето ти поемайки в ръцете си...
© Димитър Димчев All rights reserved.
