Диалектика на чудесата
Не, не съм Сократ, но все съм пред дилеми
и на няма век обичам по веднъж.
Сама създавам купища проблеми
и не лягам лесно в цъфналата ръж.
И това клише бе вярно до тогава,
до мигът, когато мислех - няма как!
То, така по здрач (обикновено става),
срещаш някого с усмивка на хлапак.
Тъй постави ме вселената натясно
или хвърлен бе божествения зар,
но помислих си, (донякъде безстрастно),
от къде у него толкова пък чар.
... и забравила притеглянето земно
(то, къде се е видяло светофар!),
бодро скачам да пресичам на червено,
в нечии крака се спъвам. Цял кошмар.
Малко е да кажа, че ме дави ярост,
но пък виждам - панталонът му е с ръб,
а лоденът - чер и аромата (в частност)
тръпки праща по скования ми гръб.
И понеже малко нещо съм суетна,
под косата ми с фризура на каре
хуква мисъл, че нали съм и кокетна,
"новият ми гланц дали стои добре?!"
Ясно, че съм притеснена, той - замислен.
Решението - в отсрещно кафене.
Леко ляга зад стъклото - здрач мастилен...
Какво ли още пролетта ще донесе...
Оказа се, това е без значение,
те, нещата се развиха като в сън.
А чудесата следват. Без съмнение.
... чух, че цъфнал старият налъм.
Жени Иванова
© Jasmin All rights reserved.
