Die Meerjungfrau und der Seemann
Помниш ли,Моряко,душите ни,отдавна
някога през вековете,в миналия наш живот,
бях омайно-приказно,митично същество,
ти-първият човек аз виждала тогава..
В подводно царство на пъстроцветни корали,
с рибни пасажи и бисерни миди украсено-
край погалили дъното слънчеви лъчи заблудени
танцувах аз,окичена с цвете кехлибарено.
Как жадувах да опозная горния свят на хората
-вятъра в лицето,свеж въздух да вдишам.
С човешки нозе да тичам по брега,наместо опашка,
нощес под звездите да се взирам в небето.
От дълбини неизмерини до брега доплувах,
повиka вълшебен на твойта флейта улових.
Очите ти на мостика съзрях...Шепот дочувах,
стихиен трепет с пулса на сърцето преоткрих.
С гласа си неземно-красив те омаях,
слънчев лъч право в сърцето ти заключих,
плеснах с грациозна опашка и ти ме последва,
тайните на дълбините да разбулиш...
Преди Слънцето на третия ден да залезе
-ти се сбогува и корабът на далече отплава.
Въздушна целувка ти пратих,на скала застинала.
Сърцето ми от скръб преливаше...
Най-свидната си песен за тебе избрах
-подарила гласа си в морска раковина.
Мъката ме вледени,обречена на вечна тишина,
и в символ на цял град се превърнах...
Спомни ли си ти,Моряко,душите ни през вековете
-как се срещнаха отново,трепета в сърцата?
Сега,когато помниш и можеш да избираш,
на мъка дали да обречеш...Пак ли ще заминеш?
© Нежното Ласо All rights reserved.
