Има ли смисъл въобще да говорим,

когато с очи се разбираме?

Тъгата, притихнала отнема дъха ни.

Нахлуват сенки, човешки в съня ни.

Натрапчиви мисли терзаят душите ни.

Погубени мислим, че свършват войните ни.

Кога за последно погледна небето?

Кога за последно погледна звездите?

Видя ли убитите желания на детето,

след като всичко негово бе взето?

Видя ли как страдат невинни жените,

захвърлени на брега край звездите?

Трябва ли да говорим,

щом плахо с ръце се докосваме?

Разплакват се бавно душите,

сякаш загубени сред тълпите.

Чуват се стъпки, детински в гората.

Нахално прогонват навън тишината.

Коза за последно си чувал детския смях,

породен от несвързани преживявания?

Кога за последно си чувал детския плач,

породен от глад и страдания?

Видя ли бушуващите вълни край скалите?

Чустваш ли нощем сърцето, тупкащо зад гърдите?

Видя ли въздуха, играещ си на гребена на вълната?

Изпитваш ли онзи страх нощем, побеждаващ сетивата?

Има ли смисъл човек да рисува картини,

щом може с думи да ги опише?

Вятърът духа листата. Позлатени,

те падат върху земята, изпепелени.

Мислим, че успяваме, а всъщност пропадаме.

Загубени се лутаме и не се оправдаваме.

Кога за последно погледна морето,

без страх, че не ще се завърнеш?

Кога за последно погледна в очите този,

когото може повече и да не прегърнеш?

Кога за последно се усмихна, без нищо да кажеш,

сякаш искаш нещата така да оставиш?

Нима можем с усмивка да решаваме проблеми,

размишлявайки върху „безмислени” дилеми?