Днес ти пиша
ДНЕС ТИ ПИША...
“Мила мамо, напиши ми,
пак за наше село...”
Днес ти пиша, сине,
за нашето село.
Къщите са тука,
хората ги няма –
старите изтляха,
вие отлетяхте.
Гнездата са празни.
Дворът буренясал –
повет и коприва,
съсели и змии.
В одаите, сине,
паяците царстват.
В кошарата вече
агънца не блеят.
Оборът е празен –
кравата продадох.
Три кокошки стари
под ореха дремят.
Школото е сляпо,
очите му празни.
Няма да прогледа -
дечица по пътя
не тичат, не пеят.
Попът се изсели.
Църквицата рухна.
Нямаме камбана.
Краднаха я лани
днешните вандали.
Съседката Яна
скоро се обеси.
Беше полудяла –
сина ù затриха,
жена му, детето.
Алчни конкуренти
кръвта им изпиха.
Беше ù едничък...
Останахме осем
старци-престарели.
Чакаме си края.
В гробището често
със кучето ходя.
Там е цяло село
нямо-занемяло.
Там са, мили сине,
нашите роднини,
всичките комшии,
учителя, кмета.
С баща ти говоря.
Той за тебе пита –
кога ще си дойдеш,
свещ да му запалиш.
Как ли да му кажа?
Ти си в Аталанта,
сестра ти в Осака...
Шаро след мен куца
и жално пролайва.
Той ми е останал
най-верен приятел.
Дано го преваря...
И да има, сине,
кой да ме изпрати
по пътя нататък,
към нямото село.
А ти, мило чедо,
целуни децата.
Милите ми внуци...
Снимчиците гледам,
но силите свършват,
няма да дочакам
аз да ги целуна.
Научи ги, чедо,
българското слово.
Разкажи да знаят
Орфей, Евридика,
конската опашка,
Кубрат, Аспаруха,
Симеон Велики,
Храбри Калояна,
Отеца Паисий,
страшните хайдути,
Дякона и Ботйов.
Когато пораснат,
доведи ги тука,
да дойдат, да видят
корените свои
под стария орех.
След това елате,
при нас поседнете.
От двете могилки
билки наберете,
земица в гърненце
със вас си вземете.
Внуците ни мили
нека ни попеят.
Ние ще ги чуем!
После се върнете
в новата Родина.
Но докрай помнете
майчините сълзи,
бащини завети,
българските песни.
Сега, мили сине,
вече ще привършвам.
Звездите изгряха,
щурците запяха,
вечерта се спуска
над Балкана вечен.
Само вас ви няма,
много сте далече...
П.П.
Повод за написването на това стихотворение е справка на Националния статистически институт, която сочи, че за последните 8 г. от географската карта на България официално са заличени 41 селища, 130 нямат нито един жител, а близо 1300 са тези с население под 100 души. Не са малко и умиращите села у нас с под 10 останали жители. Една изчезваща България, за която ме боли. Може би защото съм от село...
© Даша All rights reserved.
