Дневникът на един млад беладжия - 15
Днес успах се, чичото пак ме изпревари.
Покачен на покрива, в осем го заварих
и, да си призная, досрамя ме даже.
Че съм поспаланко може да си каже,
а на помощта ми искам да разчита.
- Трябва ли ти нещо? - бързам да попитам.
- А, Митаче, тук ли си? - той се вглежда в мене.
- Ще помагаш с баба Мери ти на смени.
Тежичко за теб е, много е високо.
- Туй ли те тревожи, чичо Ваньо? Споко!
Качвам се по стълбата, за да му покажа
как до горе стигам, а и да докажа,
че не се страхувам и съм пъргавелко.
Изведнъж пред портата непозната лелка
силно се провиква, баба Койна търси.
Миг на невнимание... и след туй изръсен
долу на земята вече се намирам,
а гласът на баба Мери експлодира:
- Жив ли си ми, Мите, с теб какво се случи?
Чичо Ваньо също иска да научи,
скочил от високото право на земята.
Тук до мен е вече слисана жената.
- Вторник ли сме днеска? Фелдшерът е тука.
Трябва той да види непременно внука ти! -
заповед издава лелката на баба.
- Не, не се налага! Тук боли ме слабо -
в отговор аз лакътя искам да покажа.
- Бързо ще ми мине с йод като намаже
Мери, както действа мама, всяка рана.
Правя героичен опит и да стана,
но ме срязва глезенът с болката си остра.
- До града отиваме! - чичо Ваньо носи ме
вече към колата. Баба Мери тича,
а на мен по бузките две сълзи се стичат.
Пак че беладжия съм някой ще ми каже.
Да се оправдавам аз не мога даже.
Чичо Ваньо кара, но към мен поглежда:
- Силна ти е болката, както ми изглежда!
Баба ме е стиснала и е прибледняла.
Виждам, че трепери, миличката, цяла,
но не ми се кара и до свойто рамо
гушка ме тя с обич мълчаливо само.
В болницата търсим някаква позната.
Чичо казва как е станала белята,
а пък тя при лекаря всички ни въвежда.
Отначало строго той към нас поглежда,
после се усмихва и спокойно пита:
- Пръв ли си, младежо, винаги в белите?
Докато говори, глезена опипва.
Някакво мазило в шепата си сипва,
след това внимателно с пръсти го разнася.
- Мисля, че картината вече ми е ясна.
Счупено не вярвам да е, но ще снимам.
Нужно ми е сигурност във това да имам.
Снимката показва ми после чичо Ваньо.
- Радвай се, Митаче! Щяха до коляно
теб да те гипсират и да обездвижат.
А сега - масажчета!Да не те е грижа
кой ще ти ги прави, аз съм твоят лекар!
И не се страхувай, пипам много леко.
Крем обезболяващ взехме от аптеката.
Виждам, че кракът ми малко е отекъл,
но това е повод всеки ден да идва
моят чичо Ваньо. Как да ми е криво?
Болката във глезена вече е търпима.
Радвам се, че срещи покрай мен ще има
баба Мери с чичото, който аз избрах си.
Леко се усмихвам, ала свит мълча си.
От колата слизаме. Мене пак ме носят.
- Счупен ли? Навехнат ли е? - бързи два въпроса
баба Койна в двора още ни задава.
- Няма страшно, лельо, той ще се оправи! -
бодро казва Мери, нежно я прегръща.
После четиримата влизаме във къщата.
Радвам се, че всички грижат се за мене.
У дома самичък съм. Мама - все на смени...
И ми липсва много обичта на другите.
Може би ви карам с мене да се чудите,
но, ако поискате, ще ме разберете.
И от обичта си вий ще ми дадете.
Следва:.....
© Мария Панайотова All rights reserved.
