До липсване
(след истинските)
Драскотини в белези
зарастват.
Щрихи, острота,
безвремието наслоява.
Непосилно близки
ръце се разминават.
Зад преки и ъгли
студят посоките, следите.
Крилете закърняват.
А всъщност
пак сме същите,
онези в снимки,
улици, надежди,
не-наситени, копнежни.
(до липсване)
Все още сам ли си...
и закъсняващ в себе си.
Липсват ми
препълнените
чаши със кафе и четки,
боите, скиците -
уханието на пастели.
По детски истинското
в тъжните.
Усмивките
белязали Щастливците.
Липсва ми
и мене
по бялото платно
размислила.
Все още сам ли си
или...
прежилени, ръцете ти
поглъщат подареното,
отдадено във зимата.
И тях ги няма,
слънчогледите,
комините
и праговете, утринно заключени...
Различни са дори
и траканията на часовника.
Не-мигновението на
секундите,
стъпките...
И те не си приличат.
А ние жилещи от минало
крадем
виновни полунощно,
парейки
до липсване.
(липсва ми)
Най вече - ти,
когато ги завършваш,
шепнещ
със ръцете си.
Все още ли си тук...
ръмежът по лицето ми
под стария чадър
от неизреченост.
(след истинските)
Празнотата
жадно чупи се
в очи пустинно
изтрезнели.
Все още, тук ли си,
или...
до липсване
в следите ми
студееш белезен.
© Киара All rights reserved.
