До скоро...
Пее портата със есенен тенор
и се отваря - за изпращане се готви.
И пеят капчиците дъжд във хор,
вълни танцуват в бисерните локви.
И гледат ме очи старешки,
опитват се да скрият тежащите сълзи,
в себе си понесли чувствата горещи
на спомени, надежди и мечти.
И казвам "чао", и портата прекрачвам,
и тръгвам към колата с чанта във ръка,
а след мене, макар и неочаквано,
ме потупа някой по гърба.
Дядо, с погледа си толкова младеещ,
ме гледаше с наведено лице
и усещах как туптеше, в ритъма лудеещ,
моето и неговото, като във едно, сърце.
Но не казваме си "Сбогом", а "До скоро..."
Ще се видим само след броени дни!
Но знаем, че един без друг не можем много -
мигът като година ще тежи.
А клаксонът зове да тръгвам
и без думи казваме си "Чао... засега".
Колата тръгва по пътя безразличен
сред мъгливата тъма на вечерта.
За довиждане аз махвам през стъклото
и отговор получих – усмивка топла в вечерта,
а образът се скрива зад дървото...
Поемам аз по своят път сега.
© Христо Стоянов All rights reserved.
