Докога
Докога ще се влача по трънливи пътеки?
Докога ще срещам само удари груби?
Докога ще се сблъсквам с най-пошлото у човека?
Докога ще съм войн, който битките губи?
Бях бяла роза, сред тръни цъфтяща,
бях светлина в тъмнината злокобна,
имах нежна душа любяща,
но неведнъж пих от чаша отровна.
Сеех добро, а жънех злоба и завист,
с мен се гавреха хора, които обичах,
заслужавах любов, получавах ненавист,
спъвах се, когато след мечтите си тичах.
Какво остана днес от мен?
Душата ми е като дрипа овехтяла,
неведнъж разрязвана от нож студен,
кървяща, но напук на всичко цяла!
Къде е границата на човешкото търпение?
От злото може ли човек да си поеме дъх?
Когато тялото умре, ще има ли спасение?
Ще може ли човекът сам да си избира път?
© Даринка Колева All rights reserved.
