Криле опрели върху вятъра,

прелитат птици.

Сенки рижи -

плъзгат се по кадифето

на спуснатите щори.

От щорма щоров

те изплуват

и мярвам ги замалко

през стъклото

на другия ми

непокрит прозорец.

- Спусни и тази щора -

казва мама - Виж,

слънцето на юли

ти се кани -

ще изгориш

в следобедната жега.

Не искам - казвам - сенки,

искам птици!

И знам, че спусна ли

и тази щора,

ще затвори

завинаги окото си

небето

и в куб тапетен ослепяла

до края на живота

ще се мятам.

Затуй поглеждам смело

слънцето в очите

и, цяла в пламък засияла,

...литвам!

- Пак станала е Доротея -

казва тихо мама

и помита

с метлата си замислено следите

от оня безразсъден поглед -

купчинка пепел.

А аз, душа опряла

върху вятъра,

се рея с птиците

във свода синкав.

А после, хваната

за лъч старинен,

бавно слизам

в затвора си

тапетно скучен.

Сред жега, рижи сенки,

щори избелели

ще живея

сън неясен и безцветен.

До следващия петък.

14.07.2002