Криле опрели върху вятъра,
прелитат птици.
Сенки рижи -
плъзгат се по кадифето
на спуснатите щори.
От щорма щоров
те изплуват
и мярвам ги замалко
през стъклото
на другия ми
непокрит прозорец.
- Спусни и тази щора -
казва мама - Виж,
слънцето на юли
ти се кани -
ще изгориш
в следобедната жега.
Не искам - казвам - сенки,
искам птици!
И знам, че спусна ли
и тази щора,
ще затвори
завинаги окото си
небето
и в куб тапетен ослепяла
до края на живота
ще се мятам.
Затуй поглеждам смело
слънцето в очите
и, цяла в пламък засияла,
...литвам!
- Пак станала е Доротея -
казва тихо мама
и помита
с метлата си замислено следите
от оня безразсъден поглед -
купчинка пепел.
А аз, душа опряла
върху вятъра,
се рея с птиците
във свода синкав.
А после, хваната
за лъч старинен,
бавно слизам
в затвора си
тапетно скучен.
Сред жега, рижи сенки,
щори избелели
ще живея
сън неясен и безцветен.
До следващия петък.
14.07.2002
© Мария Димитрова Всички права запазени