Дрога
Огледалото прерязва образа,
отекъл в жизнения път.
Очите кървави, изпепелени,
изморени от света, бавно се затварят.
И устни жадни в пламъка на огъня горят.
Но ето светват пак очите,
от вида на тоз вълшебен прах.
И бавно хлъзгат се петите, пулсът ускорява се,
пред затаил се вече дъх.
Тя бавно през трахеята минава,
като изморена мравка в дългия и път,
която в мозъка покой намира
и в миг променя се светът.
Къщи, улици навън се движат
и стари бабички с метли летят.
Внезапно гущер от полето слиза
и диви зверове ехтят.
Но идва болка нетърпима,
спира сладкия среднощен сън.
Внезапно пулсът си отива,
с него мозъкът, дъхът...
© Цветомира Тинкова All rights reserved.
