Думи две
Прорязваща тишина и заслепяваща тъмнина,
бледо момиче и красива снага,
наведена и излъчваща самота и тъга.
Заглушено тик-такане от старинен часовник
и изведнъж, дрезгав шепнещ глас,
придаващ лъч светлина -
с две единствени думи - силни, нежни.
Думи, изпълващи душата ù,
разтапящи ледници, крепящи я будна...
Думи, притежаващи сили
да преплитат две тела,
да съединяват в едно две сърца...
Но със способност да рисуват -
красиви, но и тъй болезнени сълзи.
А тя и преди бе виждала тези картини,
срещала се била и с двете сестри
и без страх в очите си
вдигна глава и огря всичко с усмивка.
Изчезнаха и тъмнината, и тишината,
отминаха и болката, и самотата,
изпариха се като дух в старо огледало -
реален, но забравен в миналото.
Лъчи огряват кафявите ù очи,
сълзи изпълват ги,
а сърцето тъй бурно туптеше,
щастие пълнеше душата...
Цялото това вълшебство
отключи нещо заровено дълбоко в нея
и всичко, събиращо се в две силни думи,
думи, шепнати преди секунда,
думи, казани с толкова много любов
и изречени отново на глас:
- "Обичам те!"
© Моника Стефанова All rights reserved.
