Душа без покрив
Трептя, горя и прегоря...
Изригналата лава се превърна в магма.
И вече само в сънища до теб летя,
със устрем на нестихващата жажда.
Не те похулих, в себе си те скрих
на възел от мечти коралови.
Оставил в мене облачни следи... дъждих,
така се учих на любов без думи.
С кирпичените редове аз дом градих,
които с бурите се срутваха върху ми,
и затова цветя там посадих,
да ми напомнят, че любовта не е с човешко име.
От дялан камък къща построих
с прозорци и врати, ала без покрив.
Душа с небе намагнетих,
и в полет се превърна всеки порив.
Сега е лято. Звездите се роят.
Луната пълни си снагата с блянове.
Липите със ухания възнасят
мечтите ми над срутените мостове.
© Евгения Тодорова All rights reserved.
