Двадесет грама Вселена
Не е вярно! Тя, вселената, не е голяма.
Има-няма е двадесет грама душа.
Може би всеки парсек е само оптична измама.
Тя е детска ръчичка, която побира света.
В синя утрин, на птиците в песните звънки,
дето връзват по нишки от пролетно цветно кълбо
и пързалят лъчите отблясъци в изгревни кънки
по прозорци-очи от надежда и бистро стъкло.
Или може би в лято... Там денят закачливо наднича
сред вълни тюркоазени, в надпревара за пръски и бяг.
И побира се в поглед, който само на обич прилича,
а сърцето намира в прегръдките истински бряг.
Или може би в дъжд... В капки бисерни. В облаци зинали
да измият простора до блясък за всяка дъга
и откриват живота, дори в семенцата изстинали
да възкръсне отново в свята радост, без грях и тъга.
На щурците в гласчетата. В сеновала от дни дългожитни.
На светулките - тези земни преднощтни звезди.
На лозите, превити от плод. И в дъбравите китни.
И на всяко местенце, където дъхът шепне:"Спри!".
И е тази Луна, дето нощем витае в мечтите.
да разбърква реалност и сън до щастлив епилог.
Всяка топла усмивка, с която осмислят се дните.
В най-великата тръпка, наречена просто живот.
За това точно знам, че вселената не е голяма.
Тя пулсира в гърдите с ритмичен и тихичък глас.
И е всичко, което равностойност в богатството няма.
Тя е само отвътре - едни двадесет грама от нас.
© Деа All rights reserved.
, явно детето в мен си е останало за постоянно
