Двама са малко, трима са много
Паднал лист от нечия душа,
посята доброта във Ада -
истината, от която страдаш.
Разтопени илюзии от слънчев гняв,
вкаменени сълзи и желание за грях,
болка добре прикрита,
във калъп от гняв наум навита,
бори се със разума да отлети,
но той, Владетелят на всичко, я държи...
Преплетени крясъци в песен и дъжд,
от мъртвата нощ ражда се мъж.
Той на мъничко дете прилича
и към майка си безумно тича.
Тя - земята неподкупна,
плът му дала ей така,
иска да го прибере във своите недра...
Горе пък го тегли любовта,
но изплъзва му се неусетно,
как кажи да ускоря пулса му,
да стане цветно?
В сивия му празен ден
да просветне красота
и поглеждащ пак към мен
да открие любовта.
Тя на фея май прилича,
но изгаря го сега,
от момчето се отрича
и отива при мъжа...
Той стои до мен унесен
и в пияния му глас
чувам тъжната му песен
и един нестихващ бяс.
Той до лудост я обича,
иска да ù отмъсти,
тя го лъже и отрича,
че със друг ще го смени.
Той стои пред мен унесен,
иска да я нарани,
с жаден поглед ме съблича,
та дано да я боли...
© Людмила Стоянова All rights reserved.
Поздрав! 
