Дванадесет без пет...
на Стефи (моята невероятна майка )
Дванадесет без пет .
Снегът вали
и рони ледни сълзи по стъклата,
а в празничната зала смях ечи
и в бляскава украса е елхата.
Щастливи хора с грейнали лица
последните минути отброяват,
когато със шампанско и заря
с година Нова ще се поздравяват.
... И там, сред тази светска суета,
облечена във рокля от коприна,
една жена с помръкнала душа
сама посреща Новата година...
И мисли си: " Какво ли търся аз
сред всички тези хора непознати,
когато моят свят покрит е с мраз
и имам още сълзи непроляти...
Животът тъй внезапно ми отне
мъжа любим и обичта ни млада.
Жигосано е моето сърце,
от загубата цял живот да страда.
И болката, че трите ни деца,
в които всяка сутрин го откривам,
ще раснат без прегръдка от баща,
в сълзи горчиви всяка нощ изливам.
А неговият тъжен стар баща,
и в мъката си благороден даже,
"Ти, щерко, да празнуваш обеща.
Отивай! Млада си!" - успя да каже.
Сега навярно в празничния час
с препълнени от скръб сърца празнуват
и мислите им - като полудял компас
сина все търсят, ала го не чуват..."
Дванадесет без пет. И като в сън
внезапно със сърцето си решила,
по тънка рокля хуква тя навън,
по пътя към дома със пълна сила...
Студено е! И страшна е нощта,
но устремена, тя не чувства нищо,
а бърза да пристигне във дома,
където грее нейното огнище.
И стига! Във дванадесет часа.
Задъхана, прегръща си децата,
а старите му майка и баща
целува ги за прошка по ръката...
И в техните измъчени очи,
помръкнали от скръб, сълзи изплуват.
Снахата млада миг им подари,
във който сякаш със сина празнуват...
© Магдалена Василева All rights reserved.
