Дванадесет без пет...
на Стефи (моята невероятна майка )
Дванадесет без пет .
Снегът вали
и рони ледни сълзи по стъклата,
а в празничната зала смях ечи
и в бляскава украса е елхата.
Щастливи хора с грейнали лица
последните минути отброяват,
когато със шампанско и заря
с година Нова ще се поздравяват.
... И там, сред тази светска суета,
облечена във рокля от коприна,
една жена с помръкнала душа
сама посреща Новата година...
И мисли си: " Какво ли търся аз
сред всички тези хора непознати,
когато моят свят покрит е с мраз
и имам още сълзи непроляти...
Животът тъй внезапно ми отне
мъжа любим и обичта ни млада.
Жигосано е моето сърце,
от загубата цял живот да страда.
И болката, че трите ни деца,
в които всяка сутрин го откривам,
ще раснат без прегръдка от баща,
в сълзи горчиви всяка нощ изливам.
А неговият тъжен стар баща,
и в мъката си благороден даже,
"Ти, щерко, да празнуваш обеща.
Отивай! Млада си!" - успя да каже.
Сега навярно в празничния час
с препълнени от скръб сърца празнуват
и мислите им - като полудял компас
сина все търсят, ала го не чуват..."
Дванадесет без пет. И като в сън
внезапно със сърцето си решила,
по тънка рокля хуква тя навън,
по пътя към дома със пълна сила...
Студено е! И страшна е нощта,
но устремена, тя не чувства нищо,
а бърза да пристигне във дома,
където грее нейното огнище.
И стига! Във дванадесет часа.
Задъхана, прегръща си децата,
а старите му майка и баща
целува ги за прошка по ръката...
И в техните измъчени очи,
помръкнали от скръб, сълзи изплуват.
Снахата млада миг им подари,
във който сякаш със сина празнуват...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Магдалена Василева Всички права запазени
