Двете
В утрото пътеката е лека.
Бяхме със невидими крила.
Името ù рекъл-недорекъл,
тя като вихрушка прелетя.
В пладнето пътеките се сплитат.
– Добра стига! – И денят бе храм!
Къде бързах, някой да ме пита.
Аз отминах, тя остана там.
Изтъня. Изгуби се след време.
В сън потъна и във зимзелен,
пътят, който тръгваше от мене,
пътят, който стигаше до мен.
Но бъдете преблагословени
и от моя предвечерен час,
ти, която мина покрай мене,
ти, покрай която минах аз.
(от "СтиховеЙ")
© Райчо Русев All rights reserved.
