Дъжд
ДЪЖД
Така навярно никога не е валяло –
не дъжд,
а сребърно стъкло се спуща в здрача,
като разкошно венецианско огледало;
прозрачен вятър облакова прежда влачи
и зъзне този свят, размит и течен,
гланциран от вода и мрак със глеч нетрайна
и гърленият монолог недоизречен
на водосточната тръба шуми безкрайно;
и стават ненадежден пристан дом и стряха,
не дъжд, Потоп се срива върху мене
и в мократа му длан доплувал,
Ной ми маха,
предлагайки спасение.
Но аз не търся Арарат, ни бряг миражен –
мечтаех дъжд,
сънувах дъжд,
дълбах небето
– и той дойде!
Дали дойде да ме накаже
за злобата на този свят, за греховете?
Безкрай вали дъждът.
Вали като присъда.
А оня старец – дядо Ной – защо се бави?
Той чака мен.
Но искам ли спасен да бъда,
когато цялата земя край мен се дави?
Библейски дъжд,
тъй чист, тъй дълго чакан,
отмий чернилката на дните изгорени
и нека този грешен свят изчезне в мрака...
Такъв Потоп е всъщност изцеление!
... Но отминава на дъжда сребристото сияние
по покривите редки капки тропат.
Кой ще спаси света ми,
щом дъждът престане?
Потоп ми дайте!
Искам си Потопа!
© Валентин Чернев All rights reserved.
