Косите ми, безкрайна есен,
беляза ли с невидим знак?
Сломен, дъждовната ми песен
доведе ме пред твоя праг.

Блести прозорецът и ясно
смях отвъд завесите ехти.
И аз усещам като пясък
как, мечтание, изтичаш ти.

По устните ми бяга тишина
и аз пристъпвам колебливо.
Тя в тоя късен час не е сама.
Дано, дано да е щастлива!

Слънце сбрали, лъч по лъч,
портрети непробудно спят
и сред радостната глъч
спомени в килера се топят.

Ти може би ще същестуваш,
клетнико, в илюзия, безимен.
В очите ти ще тлее тишина.
Устните ще носят дъх на зима.