Дървото
Кристални сълзи, необяснимо мълчание.
Надрани струни, клонки от вятъра пречупени.
И няма повод за негодувание - писано им е било така.
Едно дърво-столетник,
с уморени клони от времето,
извива снага пред очите ми
и в него аз откривам себе си.
Надраскана снагата му, изнемощява,
но държи се дървото, не пада.
То навярно ако можеше да осъзнае,
щеше да разбере колко хора му се възхищават.
Дървото - самотно, красеше ливадата,
гола - обсипана с треви.
То, горкото си имаше само вятъра,
а хилядите мънички звезди.
Слънцето препичаше го жарко.
И изсъхваха клоните му, и се трошаха.
А нощта посипваше го с невидимата маска,
което скриваше го от света...
И никой не можеше да му се радва,
докато през деня идваха хора безброй,
но то си искаше единствено шанса -
отново да стане младо, красиво и "жизнено" дърво...
© ГАЛИНА ДАНКОВА All rights reserved.
