Нека ви разкажа аз история една,
която както много други свързана е с любовта.
Любов, свързваща едно момче с едно момиче.
И двамата бяха толкова щастливи, че
намерили са се те от толкова малки
и имаха си всичко, за което бяха си мечтали.
Вечно заедно, неразделни бяха те,
докато един ден момичето не каза: "Не...
не мога с теб да продължа... не не мога 
и знам, че ще боли толкова много, но те моля,
остави ме другаде да потърся свойто щастие,
с тебе се обичаме... да така си е...
но не мисля, че това е обичта,
която бих желала аз до сетния си час,
щастието свое ти със друга потърси,
а за мене, много моля те, ти просто забрави..."
Момчето слушаше и не вярваше на ушите си.
То толкова време вярваше, че душите им
чрез любовта, която ги обитава,
вече двете им души слели са се в една цяла...
Сълзи напираха в кафевите му очи
и сърцето му започна неспирно да кърви...
Молеше се то, молеше се със очи:
"Моля те, при мен, любима моя, остани..."
Момичето гледаше момчешките сълзи
и го молеше с треперещ глас: "Не, моля ти се, спри!
Щастието потърси при друго момиче,
което дано повече от мен да те обича.
Тя може би със щастие, с деца ще те дари
и с нея ще изживееш най-щастливите си дни.
Сигурна съм, че ще можеш ти без мен да продължиш,
а сега те моля, само ми се усмихни,
не искам да се разделяме със сълзи на очи..."
Момчето пък успя само туй да промълви:
"Винаги ще те обичам аз... и знам, до края
вечно само тебе, мила моя, ще желая.
Сега ще те оставя ти сама да продължиш,
но знай, че моето сърце вече не тупти.
Ти много ме обичаше, но сега ти,
щом така направи, то просто ме уби..."
И стана момчето, и тръгна си бавно,
гледаше го момичето и стана и жално,
но каза си: "Свърши се, аз почвам отначало..."
Годините минаваха, животът си течеше...
И ето, най-накрая... момичето ожени се.
Имаше си тя най-красивия съпруг,
имаше го вече и не мислеше за друг.
Годините минаваха и заедно те бяха,
толкова плакаха и толкова се смяха.
Мислеха, че ще издържат заедно до края,
но за нещастие те просто не успяха.
Този път мъжът и я молеше: "Прости...
не те обичам вече и те моля сълзи не рони...
Има друга вече в моето сърце
и много съжалявам, но ще имам аз дете...
Време е аз тебе да напусна
и няма да те лъжа - всички мои чувства
изгоряха с течение на времето
и сега те моля - не тъжи само за мене ти..."
Момичето седеше със сърце разбито,
всичко в нея беше толкова пусто и тихо...
Любовта напусна нейното сърце
и нещо и припомни как тя като дете
имаше връзка с едно момче,
което накрая във вечна любов и се закле...
Бавно пресегна се със треперещи ръце
и със надежда тя телефона взе.
Бързо номерата започна да набира,
но само един отговор продължаваше да намира...
"Не знаем за такъв, не няма никой тук." 
И чуеше ли тя това, набираше номер друг.
Тревогата в сърцето и бавно растеше,
но щастие заля я, щом получи тя адреса,
на който щеше да намери своя любим. 
И стана тя и тръгна без да губи нито миг...
през целия дълъг път тя си представяше
как пак ще го прегърне и отново ще му каже, че
много го обича, че не може тя без него,
но когато стигна, остана сърцето и смразено...
на адреса, който имаше тя,
издигаше се стара дървена врата
и надпис там гласеше: "Градски гробища"...
Тя без дъх остана, душата и се смрази,
и влезе и започна бавно да върви,
вървеше и четеше стотици имена,
и на Бога молеше се тя това да е кошмар...
Изведнъж нещо накара сърцето и да спре,
тя срещна снимка с едно лице.
Лице, на което като дете
тя толкова държеше, а накрая каза "не".
Падна пред снимката му тя на колене
и със силен глас тежко плака с часове.
Изведнъж, когато датата погледна,
нещо накара сърцето и да трепне.
Това беше същият онзи ден,
когато тя му каза: "Забрави за мен."
Когато той и промълви: " Уби ме ти..."
Когато за последен път видя неговите очи...
Започна през плач жестоко да се проклина
тя наистина... беше го убила
след като сърцето му беше разбила,
а сега така и се искаше него да го има...
Изведнъж си каза: "Живот за мене няма."
Огледа се и намери малка ваза.
Счупи и взе едно от нейните парчета,
ръката си прониза и изпита тя утеха...
Започна да пише неговото име
и наум се молеше: "Господи, прости ми..."
Гледаше какво изписват алените букви
и както ги гледаше тя кротко се усмихна...
Защото знаеше, че горе ще я чака
момчето, за което някога бе живяла
и душата нейна щом от тялото изхвръкне
ще може тя да може пак да го прегърне...
Гледаше името му на своята ръка -
Най-миличкото име, най-прекрасното на света...
Още малко и ще бъде тя със него
и винаги любовта му ще споделя..
Сълзи започнаха отново да се стичат,
сълзи от любов на едно момиче...
Изведнъж спря нейното сърце,
а сетните и мисли бяха за едно момче,
на което с дъх последен тя успя да изрече:
"Прости ми, миличко... аз наистина ОБИЧАМ ТЕ!"...