Един човечец, който носи мляко
Един човечец, който носи мляко
На обичната ми племенничка Веселина
На детсвото ти в нощите бездомни,
съм идвал: и задъхан, и очакван.
Как искам все така да ме запомниш:
човек с душа, по-бяла и от мляко.
С измръзнали, припряни, тежки пръсти,
и жест, от който утрото се ражда,
доливах дълго чашата ти с гъста,
прозрачна като восък, млечна жажда.
Но никога до днес не те попитах:
в кого и как неистово се влюби.
Навярно слънчогледовата пита
на обичта е с коренища груби...
...щом линиите тънки на ръката ти
не съм разчитал, както всеки чичо,
край синята усмивка на реката,
която все тече и не изтича...
...щом не разсякъл възлите огромни
на челото ти мрачно от въпроси,
едва ли дълго и светът ще помни:
един човечец, който мляко носи.
Но някой ден в безсънните тунели
на мислите ти, с гняв ще се промъкна
да срина всички чувства овехтели,
и с никого несподелена мъка...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
