Внезапно роди се,
вследствие думи едни
сълзата прекрасна,
от океана на сини очи.
Течна тъга пропътува
един недълъг път -
орони се и мигли помилва,
кадифена кожа,
до устните стигна,
едва не изчезна,
не се изпари.
Мисли раняващи,
синеви две посърнали,
само капчицата ще се изпари.
Дано донесе спокойствие,
за един миг дори,
че животът реалност опасна е,
и тежки ще са отминалите дни.
Днешният ден настояще е,
но утре ще има, нали?
Не съм сигурна, но вярвам,
в мокрите очи надежда гори.
Отмората, носеща водата,
като извор блика от две страни,
някой ден ще се изчерпа, пресъхне
океанът, дали?
Да, аз вярвам, след ливади от тръни
ще пораснат красиви цветя,
и ще съумея да те даря
с дума една,
толкова проста,
толкова лесна,
но невъзможна сега.
До тогава ще давя две устни,
ще пазя целувка жадувана,
ще се надявам да срещне тя още една.
И животът прекрасен ще бъде,
и няма да има вече пустота.
Есента ще отмине,
ще ни облее нежно пролетта.