Единак
Като вълк единак сред лепливата същност на мрака,
ръфаш живата плът на нощта
и безбожно луната кълвеш.
В тази приказка бяла
никой никъде тебе не чака
и не крие сърцето ти вълче
нито зрънце човешки копнеж.
А навън бяла зима пак перлени ризи размята...
Как така все танцува, танцува над нечии живот!
Красотата е смърт
и смъртта се пропи в красотата...
Ще завие земята замръзнала,
преболяла от вярност до гроб.
А мълчиш.
И те дращи.
И разкъсва душата ти вълча
тази зима красиво-зловеща,
сънувана в стъпки от лов.
Твойта същност среднощна на бялото утро опълчваш,
заръфал последния залък,
последното късче живот.
Не мълчи!
Спри да бягаш!
Този вой, затаен, изплачи в тишината!
Да, сърцето ти вълче, знам,
навярно не ще позволи...
Ще подушиш снега,
Единак,
и ще отминеш нататък,
ще затрупа до кротост света
твойте вълчи, самотни следи.
Само зимната нощ,
като майка,
над тях ще приседне,
ще поплаче за теб пред Всевечната Бяла Луна...
И ще бликне във стъпките кладенче -
дъх мимолетен,
да промие следата ти с чиста
и жива вода.
© Румяна Славкова All rights reserved.
