Една нощ, която няма сутрин...
Една нощ, която няма сутрин...
Вмъкна се във вените и сетивата ми,
малко по малко се доближаваш,
и влизаш в мен, в ума ми, в сърцето ми,
завладяваш ме, а всъщност ме освобождаваш,
не знам кога ти отворих вратата...
Ти си кислорода във въздуха ми,
и само теб мога да те дишам...
неизменно, неутолимо и несломимо
като солта в морето... Кажи ми?
Къде беше преди? Сляпа ли бях тогава...?
Днес чувствам, че ме обичаш в думите
и в делата си, че и аз те обичам така...,
че съм това, за което си мечтал и че ти
си повече от това което аз съм мечтаела...,
Така че, ще ти прошепна нещо, чуй ме...
не си и помисляй да ме пуснеш нито за миг,
дори и да си помислиш, че е за добро...
не е така, вече сме влюбени...и безкрайността
дори не може да ни победи...
А сега пак искам да ми кажеш без думи...
прегърни ме, както бурята затишието
и открий вътрешното ми спокойствие...
Подари ми още една нощ, която няма сутрин
и остани в мен, щом слънцето се покаже...
Звездите блестят повече, когато съм с теб,
и сутрешните лъчи са безкрайни и така
нещата най - накрая достигат своята съдба,
като всяко пробуждане, след заспиване...
Днес и сега, точно в този момент, знам,
че само ти си моят път и всичко най - накрая
придоби смисъл, кажи ми - къде беше преди?
© Лили Вълчева All rights reserved.
