Превита на снега под тежестта,

асмата пъшка тягостно отвън.

А гроздето ù, сбрало сладостта,

трапезата краси като във сън.

През лятото, отрупана с листа,

разхлаждаше със сянката си двора.

Под нея гониха се три деца.

Разпъваха трапези, смееха се хора.

Компания си правеха с беседката,

баща ми пушеше цигари всеки ден,

а майка ми и аз все канехме съседката

на разговор – ту ведър, ту разгорещен.

Асмата продължава да стои на двора.

Но… вече няма ги обичаните хора...