Виждаш всичко,

а мълчиш.

Кой стене, кой те моли

и кому даряваш свяст.

Аз съм като теб.

Невидима, в беда потребна,

но облъчена с човешки страх.

Само нощем ме гнети

дали е грешно,

времето да осребрявам,

/и за теб е кът/.

Мост да бъда

поза ли е романтична?

Бялата ми риза,

лигавник да стане,

ако премълча

и този път.

Искам дребните неща

да оедреят,

и очите сребролюбни

да потънат в мрак.

Праведните днес

да бъдат праведни и утре.

Да приспива всички

херовимен смях.

Много е, разбирам,

но е тъй е нищожна

жертвата ти на калпак.

Мир добрува,

а потъваме на дъното.

По един. И с молитва.

Еретик съм пак.