Есен е...
Като сълза на слънцето
в зениците,
отиваща си синевата
на отминал ден...
отмираща в пулсиращите
слепоочия на залеза...
И стон на отлитащата птица
в края на лятото.
Ранима тишина.
Изплакан полутон,
във глас
на тъжно пиано.
Звезда, застинала във
побелелия светлик-
единствена протяжна тишина...
Дори и бледоликата луна
е мълчалива нощем.
Разкъсани мечтите, изгарящи надежди...
Миг...
И още...
Навън е есен.
Затвори вратата след мен.
Остави ме с тишина.
Есен е...
Навън е есен.
Отронена вместо сълза,
горчива - и усмивката дори.
Немеят птиците,
а няма ги.
И... отлетяха -лани.
А е есен.
След тях - ранима суетата.
И миг, протяжен...дълго
мълчалив.
Виж - есента дошла е.
Косите ще попари...
Побеляха.
За миг...
Ранена, мъртва тишина.
© Нели All rights reserved.
