Духна и на душата стаена й притъмня,
меката есен си тръгна с тъжна усмивка…
Вятър свирука банална фуга с уста -
не му пука за моята участ горчива…

Очите на кестена бодливо се търкулиха
нейде в страни по тангентата на земята.
Сетивата приспал разумът ми утихна
и лениво прелисти нотния лист на съдбата.

Върху шумерските стели от птичи крака,
небрежно денят дълбаеше новини,
после нахвърли няколко стиха - така,
сякаш да се покае и да се извини.

А нерешимите строфи на глас ме терзаят
и чакат Дамоклии над възлестото кълбо…
Но есента листопадно едно си знае и бае -
„Няма вече за кога и кого ?!“…