Есенно статукво
Хладно, утрото ме дръпва,
чорли ми косата,
лист след лист, към мен пристъпва
есен непозната.
Хоризонтът кораб влачи,
тръгват си скорците,
под терасата ми плачат
сънени щурците.
Влажен, пясъкът проскърцва,
карат се вълните,
тихо, сякаш са във църква,
гларуси прелитат.
Свити в кожите си хора
криво се усмихват.
Слънцето със облак спори.
Време е да свиква.
Лятото край кея зъзне.
По ръцете голи
хлад разсеяно се плъзва.
Вятър своеволен
сритва струпаната шума
и със кикот хуква...
Казано със прости думи-
Есенно статукво.
© Ели All rights reserved.
