Феникс
Защо човек умее да се смее,
дори когато вътрешно умира... и боли???...
И защо сърцето има тая сила,
дори когато с обич те убива,
животa ти със монотонен ритъм да държи???...
Не трябва ли с дъха ти секващ да замира?
Да спре поне за миг... да помълчи...
Минутка отдих само... да ти даде...
И после пак да продължи...
Защо душата ми кърви, но не умира?
И защо ли Бог тъй чувствена ми я продаде?
Със сълзи ли ще я изплащам цял живот?
И малко ли му беше туй
ами и без да ме попита
без време с безсмъртие я надари???...
Душа ли е това?... Едва ли...
По-скоро... падаща звезда...
****
Звезда ли казах?! Не, едва ли...
И друг път съм го виждала това...
Душата ми е птица златна -
самотен феникс в пепелта...
О, Боже, колко силно аз желая
в небесната ти синева
отново цял и силен да политне
с разтворени над мен крила...
© Виктория All rights reserved.
