Фреди
Фреди
Ще каже някой -
що се случи,
умряло някакво
си куче.
Голямо чудо,
само се огледай,
че що народ
хомота свой
си влачи,
а ти ревеш
за някакво
си куче.
При спомена
се връщаш
и както казал
би човекът,
що значи
някакво си куче.
Живот, изпълнен
с изненади
и пакости
една ли то
направи,
студентска книжка
май изяде,
да не говорим
за обувки
и парцали.
Така е, но
поглед щом
във него спреш -
очите му
човешки, тъжни,
ако си човек,
за миг ще разбереш.
Подскача весело
на двора,
във тежък миг
до теб се сгуши
и сякаш иска
да помогне,
ръката ти когато
души.
С децата весело
играе -
такъв тормоз
кой може да изтрае,
а той все по-весел
сякаш става -
игра е
и за другото нехае.
Край масата
умилква се
васално,
очите му
тъй страстно молят -
„За тебе има -
дай на мене
малко"
Във вечерта
последна също
сякаш знаеше
какво е,
поспря се пред
места любими
и да го пуснем
във леглото
се помоли.
А сутринта във
клиниката бяла
приседна,
после се изправи
с муцуна влажна,
бутна ми ръката
и по далечен път
се той отправи.
В очите черни
гаснеше животът,
но болка нямаше,
ни злоба,
прощални думи
не отрони,
тъгата само
там остана.
Тъгата, казват,
е различна
за всеки - за човек
и куче,
но сякаш паметта
разяжда
тоз негов поглед
за раздяла.
Сега почива си
на двора,
под китки разни
наизрасли,
но всеки ден -
там, край стобора,
щом дъщеря ми
поглед със сълзици
впие,
си мисля,
може би сме хора,
щом можем
да заплачем за
отишлото си куче.
02.03.2007
© Стоян Владов All rights reserved.
