Фреди
Фреди
Ще каже някой -
що се случи,
умряло някакво
си куче.
Голямо чудо,
само се огледай,
че що народ
хомота свой
си влачи,
а ти ревеш
за някакво
си куче.
При спомена
се връщаш
и както казал
би човекът,
що значи
някакво си куче.
Живот, изпълнен
с изненади
и пакости
една ли то
направи,
студентска книжка
май изяде,
да не говорим
за обувки
и парцали.
Така е, но
поглед щом
във него спреш -
очите му
човешки, тъжни,
ако си човек,
за миг ще разбереш.
Подскача весело
на двора,
във тежък миг
до теб се сгуши
и сякаш иска
да помогне,
ръката ти когато
души.
С децата весело
играе -
такъв тормоз
кой може да изтрае,
а той все по-весел
сякаш става -
игра е
и за другото нехае.
Край масата
умилква се
васално,
очите му
тъй страстно молят -
„За тебе има -
дай на мене
малко"
Във вечерта
последна също
сякаш знаеше
какво е,
поспря се пред
места любими
и да го пуснем
във леглото
се помоли.
А сутринта във
клиниката бяла
приседна,
после се изправи
с муцуна влажна,
бутна ми ръката
и по далечен път
се той отправи.
В очите черни
гаснеше животът,
но болка нямаше,
ни злоба,
прощални думи
не отрони,
тъгата само
там остана.
Тъгата, казват,
е различна
за всеки - за човек
и куче,
но сякаш паметта
разяжда
тоз негов поглед
за раздяла.
Сега почива си
на двора,
под китки разни
наизрасли,
но всеки ден -
там, край стобора,
щом дъщеря ми
поглед със сълзици
впие,
си мисля,
може би сме хора,
щом можем
да заплачем за
отишлото си куче.
02.03.2007
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Стоян Владов Всички права запазени
