Дали ще съм безгласна, ако кажа,

че герои съществуват.

Дали скрити в нас или просто...

наяве в нечие наскърбено лице...

Вървиш улиците на живота си
носиш фрака на човечността си.
Не си се загубил, макар и погубен
в безпътност и път остроръбен.

Нишките на чуждото щастие плетеш,
но себе си кога ще събереш?
Профил, анфас, всякак разпилян,
макар и човечен, от света неразбран.

И пак се изправяш, събираш фината прежда
и някой да те изплете идва, пренарежда!
Реди, реди, плет подир плет
да си в капана щастие, ти си наред!

Ръцете си за света отворени държиш,
наранен макар, не искаш да си отмъстиш.
Душата ти океан, дъждът добрината долива
и мъката на кълбо от силата ти нека да се свива.

Ти, ти - просто човек, но повече от другите.
Мечтите наранени, нозете подкосени, думите
изречени на сън, бляновете забранени.
Но нима някой решетки ти поставя, неща непозволени?

Ти, ти - не просто човек, не просто повече от другите.
Чуждите първо пред теб, после си ти, така мислиш, нали?
Шевове от златна тел, слагат ти поредния предел, думите
съзнателно спотаени, миговете на страничните подарени.

Нима не си герой, нима не си повече от обикновените.
Но ти го знаеш, чуждото пред себе си да предпочетеш.
Не просто един от всички, един от наранените,
а воля платинена, срещу тенекиен свят.
Как, освен герой, можеш да се наречеш...

Посветено на онези, които са стъпкани, но се изправят напук, посветено на всички  неизвестни герои и специално на един от тях...