Животът тъй несправедлив е,
споменът щастлив -
жадуван блян в реалността.
Мечтаеш, страдаш и живееш,
крепен от спомена щастлив -
загубен толкова невъзвратимо,
но и толкова красив.
Живееш, радваш се, а после -
по-силна болка те обзема.
А питаш се: "Защо?" Сънуваш
бленувания спомен вече сив.
Надяваш се, мечтаеш, не вярваш
в справедливостта и Бог,
а всяко болезнено завръщане,
бленуване и радост
превръщат спомена в жесток.
 
Мечтата ти убита е,
споменът - забравен,
а ти се рееш в безпътица, невярващ.
Безпомощно и безполезно само наблюдаваш
как един човешки свят смирено гасне,
изтичат дните ти,
умираш преди да си живял,
кърви душата ти
да виждаш как никога не би желал:
 
Да видиш,
     но виждаш.
Да чувстваш,
    но чувстваш.
Да страдаш,
   но страдаш.
Да се молиш
  никога да не запомниш
  как пламват и умират
  човешките сърца.  

А молиш се,
но няма на кого.
А плачеш,
но няма за какво.

Ридаеш,
но воплите са глухи.

Самотен и безпомощен умираш,
светът отнел ти е живота,
а ти отнемаш своя блян.