Глътки от пиянотеменужени вечери
* * *
Две палави деца на шарки
пунктират синьото небе,
възседнали светлинни палки
гонят се безкрайно във захлас,
ден и нощ, нощ и ден ...
тъй далеч от мрачно битие.
Как исках да си ти Луната,
Слънце да ти бъда аз,
лъчи протегнати да сплитаме
в небето,
да се настигаме в екстаз,
пламнали лица да потапяме
в морето,
светлина да бъдем ...
и тя във нас ...
* * *
Ах, любов, не ме
разнищвай,
дръж ме в свойте
окови,
че къс по къс съм
нищо,
искам да съм цял
и твой
в моя свят
измислен ...
* * *
Жена,
самота
и време -
три константи,
клонящи
към безкрайност ...
Някога дали ще
разбереме,
коя е постоянна
и коя случайност ...?
* * *
Животът ни, човешкия, е един,
живей го винаги така,
че все едно сега започва -
всеки ден бъди зора,
слънчев лъч изгарящ,
че загар от луна
се не получава нощем ...!
* * *
Ей, притъмня вече вън,
хайде, приятели, наздраве!
утре пак ще съмне ...
© Валентин Василев All rights reserved.
