Дъждът ги събра – бели гълъби 

под тихия купол на храма.  

Отронени, влюбени жълъди,                    

прегърнати в нежната гама.

Падна нощ на едри сиви капки,                      

трепна леко женското крилце,                    

и отпусна меки, крехки клепки,                        

и зарови в гълъба лице.                                      

Вятърът наддаде хищен вой                           

във върха на кръста, гдето

лунният надвесен часовой                            

хвърля поглед от небето.           

Бавно утрото повдигна                               

сребърните пръски от тревата,                             

живо слънцето намигна,

впи се жадно, диво във росата.

Морни зеници едва откриха                          

в синевата олекнала вън,

под крилата си порива свиха,                                  

омагьосани в тихия сън!