Лутам се аз, виждам от раз, че

някои неща се случват така.

И мисля си аз какво става с нас,

когато светът се върти,

а в мислите ни не веднъж се роди

лъжата за нещата, за които дори

затваряме ние очи.

И затова, защо ли над нас заваля?

Защо ли се стъмни сега

и няма грам светлина?

А загубихме толкова време да се

лъжем, че на някой му дреме.

За истинска приятелска вярност.

И напира в сърцето ми ярост.

Знаейки, че вечно някой иска

да те тъпче и душата ти да мъчи.

А ти като единствен на света, да

се тръшнеш без вина.

И седя си аз тук в неведение.

Как ли съм изпаднала в недоумение?

Потънала в умопомрачение.

Съзнанието ми е едно голямо изключение.

Защото пред главоблъсканица

изправена съм аз.

Къде съм тръгнала да търся

истината в този час?

За нещата, които не разбирам,

аз друг път сега избирам.

И гледах да оставя в миналото,

в забрава, кога гръм ме сполетява.

В живота ми остава, в сърцето ми

се застоява. А любовта къде застава?

По пътя изостава.

Само лошите неща запомня,

съзнанието налива в стомна.

Доброто трудно осъзнава, щом

надежда в душите няма и трудно

разпознава честността в очите, яма!

А там някъде в морала на съвестта голяма,

отмъщение изгрява. Надеждата създава за

възмездие, замяна на добротата ми

задремала, въпроса си задавала;

Защо ли се чувствам толкова

невидима, щом мъката съм аз задминала?

И така сякаш истинска не съм сега,

ти ме пренебрегваш без вина.

Някога представяше, че съм ти нужна,

а не е ли всъщност чужда?

Но това бе, когато потънала беше ти в блато.

А сърцето ми от злато, усети чувството

познато, на предателство непризнато.

Заблудата ужасна, като светкавица

ме тресна и в душата ми проблесна,

действителността ме стресна.

За безумие нечувано, а не за нещо хубаво,

бленувано.

В този миг пред вас, душата си

разтварям аз. Като книга я разгръщам

и в истина думите си аз превръщам.

Разбирателство искам да открия

преди страницата да закрия.

Уважението забравено, в далечината

там оставено, не очаквам да намеря.

Май сама ще си вирея. Но ще успея!

Защото знам, за теб съм там,

за да заместя някой друг е ясно,

но ще ти стане тясно!

А когато се обърнеш и главата си

извърнеш, ще можеш ли мен да

разпознаеш и греха си да признаеш?

Или ще избягаш, мен ще изоставиш

и приятелството ще забравиш.

Зад гърба си ще поставиш.

Затова не виждам аз, защо да ме

интересува. Съзнанието ми вече друго

го вълнува, но не се страхува мнението си

да изкаже, някои хора да накаже.

Защото заблуда е това, че съществува

честността. За справедливостта не знам,

но Бог си има там.

Каква заблуда! Но трябва да се осъзнае

тя навреме и истината да приеме.

Каква заблуда! Но се тя явява, кога

Човек все сам остава.

Каква заблуда! Но нали хора сме, дали?

Каква заблуда! Но превърнах се вече в друга!!!

Дата на създаване, около : 03.01.2004 г.