Последните надежди дойдоха вече,

опитват се да ме накарат да се замисля -

този път за другите, не за мен.

Почти нищо не остана в чашата.

Пълня я пак - рано е още да лягам,

не че ще мога да заспя без хапче...

На сутринта отново ще отварям

с болка очите си, подпухнали

от чакане и страх.

Защо плачеш сега, уморено дете,

от игри, от песни, от смях?

Не ти ли омръзна да се криеш

от съдбата и нощта?

Пред теб имаше толкова много пътища,

а ти избра възможно най-болезнения -

като Одисей да скиташ,

като Орфей да търсиш,

като Диоген да бродиш

"за капчица човечност".

Не се ли научи вече да не вярваш,

да не даваш, да не искаш...

Казваш "Край!" и мислиш,

че всичко е свършило.

Да, свършва чашата с горчилка,

свършват дните ти, пропити със сълзи,

свършва времето, от боговете прокълнато,

свършваш и ти, а животът...

той просто продължава.