Гори
Когато майка полудя,
времето загуби смисъл.
И тихо някак всичко спря.
Кой така я бе орисал?
Бе решила да се жени,
за някогашна скрита тайна.
Говореше му с чиста нежност.
Любовта ѝ бе безкрайна.
Събираше багаж, а аз
събирах лекари и хора.
И аз сякаш малко полудях,
да взема част от нейната умора.
Но нито врачки, нито отчето помогна.
Нито психиатъра добър.
Тя още чака своя Гошо,
аз още се опълчвам на страха.
Курбани правих и молитви четох.
И лекарства правех от листа.
С тамян и люти чушки прекадих
и пръсках сума дни със черковната вода.
От чудо содена питка омесих
и поканих всички таласъми
да ядът и после, посреднощ я хвърлих
на тъмен и безлюден път.
Куршуми ляха и туркини
и разговори водих сто поне,
но няма нищо, все така говори...
И ме пита: Ти не чу ли тези гласове?
Пак чака гости, готви, масата реди,
чеиза стегнат, като душата в моите гърди.
Прости ми татко, че това аз позволих.....
А в нейните очи гори, гори, гори!
© ДИВИЯТ КОН All rights reserved.
