Готиният хъшлак
Докато ти тарикатски ми смигаше,
аз под смръщени вежди те дебнeх...
В тая игра уморително древна,
уж все те гонех, а ти ме настигаше.
И ти се давах - до стон, до издишка,
тъй както на мъж не съм се отдавала
и, макар че две страни има медалът,
ти си моя стихия и нишка.
Люби ме, животе, безумно и страстно,
безмерно, бездънно люби ме!
Вземи ме благочестиво и властно.
Такъв те обичам - чаровен грозник,
нехайно-безгрижен хъшлак.
Тиктакат стрелките на твоя будилник.
Ти беше упойваща мамина пазва,
дето се свирах из нея страхливо,
на тате десницата груба, извираща
една мъжка обич, която наказва.
После на втория чин край прозореца
седеше до мен и с ръката ми пишеше.
Тъй упоително сладко миришеше
цъфтящата младост в лятото на щуреца...
Люби ме, животе, безумно и страстно,
безмерно, бездънно люби ме!
Вземи ме благочестиво и властно.
Такъв те обичам - чаровен грозник,
нехайно-безгрижен хъшлак.
Тиктакат стрелките на твоя будилник.
Ти беше необяснимият трепет в сърцето -
от първа целувка внезапно събуден,
честитият делник - благословен и отруден
и първото зъбче покълнало на детето ми.
Ти беше най-сладкият хляб на софрата,
вода жетварска от стомната изпотена,
прикя моминска, със сръчност тъкмена,
гайтаните пъстри и сърмени на хората.
Животе, обичам те лудо и страстно,
безмерно, бездънно те любя!
Имам те благочестиво и властно.
Такава съм аз - разпътна и ветрогонна,
понякога и на себе си не приличам,
но тебе, животе - хъшлако - обичам!
© Диана Кънева All rights reserved.
