Ръце с нокти, изтъкани от самотност и скръб,

изгризани от съжаление и капка щастие,

показаха се бавно от тъмния единствен ръб

на мойте кръгли мрачни мисли, сковани в безучастие.

О, как впивате се вий дълбоко в мойта плът,

стигайки до дебрите на същината ми,

като преди това причаквахте ме, сгушени в далечен кът,

а сега така внезапно изтръгнахте душата ми.

Надавах първо оглушителни, после мълчаливи

вопли,

борех се с веригите, с които дърпахте ме вий към лудостта,

но се предадох, щом превърнахте се в хора, даващи прегръдки топли,

с едно око усмихнато, а друго със сълза.

Ах, измамници, проклетници, лъжци от сянка,

не ме залъгвайте със вашата загриженост фалшива,

защото както даже нощем различавам вашата осанка,

така и различавам лъжа отровна от истина красива.

Защо затворихте ме тъй покварно в мен самата?

Аз бях тази, дето ви извеза,

и ето аз отново тази бях, дето коленичи до земята,

факт това е, не е даже теза.

Но вече не така наивна, разбрах след време,

че не съм ви аз създала, а създадени сте вий за мен,

че откак се помня, нося вашето бреме,

и роб ще съм до края ден след ден.

И научих вече названието ви сладко, но също и лютиво,

като гледах как всеки редом с вас съдбата си кове,

от мойте устни произлезна сякаш то горчиво,

с вик изтръгнатото име - Грехове!

                                                                               *MoonBeam*